Преди пет дни, когато българският отбор по волейбол победи  германския в четвъртфиналния двубой за Европейската купа, всички онлайн и хартиени издания,буквално гръмнаха ! Изспиха се едни хвалби, адмирации и бурни аплодисменти под звуците на емблематичното „Българи юнаци“.Взимаха се интервюта, предлагаха се стратегии за успех на полуфинала и всяка вечер в спортните новини присъстваше неотменно волейболната тема, състоянието на националите ни и притесненията им  преди Големия мач с французите.

И ето !

Големия мач с Франция.Взетите два,бързи гейма. Импулсивността на Пламен Константинов.Увереността на момчетата.Седмият играч-публиката.Химна и скандиранията,напомняйки колко велики можем да бъдем. Уплахата в третия гейм.Психиката на  французите. Превкуса на загубата и нейното последване...

Днес е неделя.Влизайки в  социалните мрежи,никъде не долавям волейбол.Няма постове от рода на : „Браво,момчета“ или снимка от Арена Армеец. В спортните сайтове е вметната само статистиката и бледото отразяване на новината. Няма първи страници. Няма топ новина. Няма подкрепа и гордост. Победени. А за загубите никой не иска да пише. Защото те са заглушител. Те са срам и цинични скандирания. Те са подтисничество и смазано национално самочувствие. Те са в примирената загуба и забравените думи в химна.

Полуфиналът с Франция остава в мен един финален поклон към българските национали. Поклон, за упоритостта, за смелостта и непоколебимостта да приемат достойно загубата. Поклон, за думите на Владо Николов : „Поемам изцяло отговорността за загубата“.      Поклон, за хилядите,в залата, за да подкрепят.

 Поклон за мъжката игра !