Засякохме се случайно.Не ! По-скоро се сблъскахме в тъмния коридор на института.Последва подминаване,внезапно спиране и обръщане с вик.Няколко мига на осъзнаване.След това се разпознахме.Беше и не беше същият.Не се усмихваше,но пък погледът му приличаше на запалена клада.Все тази клада,която не спира да разпръсква искрите си,дори в тъмното.Носеше палто,наместо суитчър и някакви обувки,вместо бели маратонки.Бе придобил зряло излъчване.Онази хлапашка наивност и непринуденост,сякаш ги бе оставил в рейса,заедно и с перфорирания билет.Заговорихме като преди,но с особена дистанция в речите си.Исках да му кажа всичко,което се беше случило с мен напоследък,но един ‘’стоп’’ стоеше между мен и думите ми.Невидима преграда,която не позволяваше на думите ми да стигнат до него.Бързаше.Винаги бързаше.С такава природа се беше родил и с такава щеше да си умре.Прегърна ме.Ръцете му бяха студени.Не,не е от времето навън.От времето в него е.От тази непредсказуема,дива пролет с внезапни ветрове,които раздухват всичко.От странният аромат на мускус,който вдишвах допирайки лице до рамото му.Oт въздуха.После изветря.Щом се обърна,за да продължи накъдето беше тръгнал,си тръгна и всичко,което носеше със себе си.Не беше от тези,които оставяха следи в сърцето или съзнанието ти.По-скоро от тези,които можеха да оставят драскотина по тялото ти,докато споделяте обща страст,която бързо да заздравее след като отмине.Такива като него,нямаше как да искаш за дълго при себе си.Те променяха изцяло облика си,при първото облачно време.Разпиляваха се като есен и се сковаваха от студ в летен ден.Предвидими и непредсказуеми,изгубени и открити,често парадоксални.Но колкото и различен да бе,колкото и промени да бяха оставили отпечатъка си върху му,някъде там си беше той.Онзи,заради,който се спрях в коридора.Онзи,който носеше хлад,но не можеше да бъде докрай хладен.Онзи,който накрая се усмихна.По детски.