Всеки ден,когато съм на работа,през витрината на кафето,точно отсреща,където улицата свършва и има един бор,точно от там го виждам да идва.Предимно,около 15:00,15:20...Не по-късно.Отдалеч ще кажеш,’’Не е нищо особено’’,да,вероятно не е,но този мъж имаше особеност в самият себе си.Ходеше изправен,уверен и непоколебим.В едната си ръка държеше една мъничка,детска ръчичка,в другата раничка,също толкова малка.Дотук нищо не обичайно.Просто мъж с дете.Прибрал го от детска градина или от тренировки по футбол.Приближавайки се ,се заглеждаш повече.Виждаш отпред едно закачено ‘’кенгуру’’ ,от онези,които прекалено заетите да пазаруват в мола майки носят,нямащи свободни ръце да бутат количка.В това модерно и вече не чак толкова приспособление се подава  спяща бебешка главица с розова панделка.Малките крачета са излезнали изпод преградата и невинно са се притиснали към татиния корем.Дълго гледам след него.Вече не е просто мъж.Баща е .Такъв,който скача в бедствието без колебание.Такъв,в чиито очи горят пожарите на бащината любов.Такъв,който ще се бие,ще се мъчи,ще се бори в името на тези две същества,откъснали се от сърцето му.После отминава.Дълго гледам след него,докато пред погледа ми не остане голямата градка раница,с две шишета с биберони отстрани.В началото го чаках да се върне.По-късно разбрах,че май живее в онази посока и затова ще го виждам един път на ден.Нищо.Беше достатъчно,за да ме зареди с дълг.Достатъчно бе,да се появи,за да знам,че има такива хора.Достатъчно бе да бъде баща.Ама от истинските.

Моят никога не ми е приличал на този.Може би е бил,като съм била малка,но през съзнателния си живот не си го спомням в подобна светлина.Все работеше до късно.Все беше сърдит.Все имаше нещо,което го тревожеше и все повтаряше,че се бори.За кое се бори и той не разбра и до днес.Неговата борба се изразяваше във финансовата задоволеност да не му липсва нищо.Точно така-на него да не му липсва.Защото децата не искат пари.Не искат скъпа вечеря,а вкусна.Не искат играчки,а внимание.Децата искат да бъдат разбирани.Някой да бъде до тях,когато ги набият в училище или когато им се присмеят,че са изкарали двойка на контролното.Децата искаха да чуват : ‘’страшно дете имам,гордея се с него,то не е като другите’’Уви ! За баща ми,аз бях просто дете като всички останали деца,с тази разлика,че създавам повече проблеми,защото  тези на другите не ги вижда.

Не живея с баща ми от известно време.Давам си сметка,че май никога не съм живяла с баща си,а с един мъж нежертвоготовен,егоистичен и не способен да показва  чувствата си.С един човек,който носеше  вечерята  в 23’00 и заедно с нея намръщено настроение и кутии цигари.Човек,за който рожденните дни бяха прищявка,а останалите празници повод да се напие без да носи вина за това.Признавам.Имали сме и хубави моменти.Веднъж,може би два пъти в годината.Идваха като Нирвана,за да задоволят потребността родител-дете.После си отиваха.Никога не ме е питал ‘’Как съм’’ или да ме накара да му се доверя.Никога  не ме е питалнещо лично.Даже се чудех знае ли дали пуша,дали се друсам или дали спя с непознати.Май не.Накрая си събрах нещата и си тръгнах.Нямах място при човек, за който аз не бях такъв.Даже не ми е звънял от доста.Къде съм,как съм сега.Като звъни,обикновенно пита как съм с парите.Как да съм,това са просто пари,не части от мен.Като му кажа така,следва ‘’имам работа’’ или ‘’звънни,ако имаш нужда’’ ,пак за пари става дума.Нямаше да ме попита как съм.Не го интересуваше.Беше прекалено материално скроен.

Казват,че който има дъщеря е благословен от Бога.Но не са казали,че има неблагодарни хора.Е,има...

Аз пак съм в кафето.Минава 15:10.Делник.Гледам напред към улицата,за да зърна онзи мъж.Бащата.Ще мине,няма начин.Минава всеки ден.Защото да си татко е професия на пълен работен ден.А и няма почивни дни...