Пишехме в социалната мрежа-всяка нощ след 1:00h.Пишехме предимно за разочарованията.За грешките.За шансовете и оправданията.За доверието.За тайните...
Всеки един от нас бе объркан като дете,изгубено в тълпата.Всеки искаше да бъде намерен.Не от другия.Дори нямаше значение от кого,стига да премахнеше самотата.А такава имаше.Вярвахме си без обещания.Виждахме се без погледи.Изпитвахме без чувства.
Чатове,които продължаваха цяла нощ.Снимки от преживени моменти.Думи,които вече бяха казвани и преди,но имаха друго звучене.Истини до болка истини и признания за лъжи,от които боли още толкова.Нямаше съд.Нямаше упрек.Нямаше страх.И съвет също.Нямаше отношение,а не можехме един без друг.Поне аз вече не можех без него.
Каквото и да правех,винаги се връщах,за да го търся.Имах нужда да знам,че е отвъд монитора.Имах нужда,да ми каже нещо,след тежкия работен ден или поредната курсова работа.Имах нужда да ми прати поредната песен,която е въртял до отекчение в Youtube.Имах нужда да ми се оплаче от досадните си колеги или от техните.По неговия си начин.
Онзи непринуден,необходим и нелеп виртуален начин.Нашият.