Попита ме дали те обичам.Зададе ми въпросът уверено,сякаш искаше да чуеш същият уверен отговор.Отговор, в който бе сигурен. Замълчах.

Беше така от много време.Гледах в очите ти и вече не виждах своя свят в тях.В лицето ти не виждах,онзи за когото бих дала живота си.В миг пуснах ръката ти-тя не топлеше вече моята.Прегръдките ти не ме караха да те чувствам и ми приличаха на капан,от който исках да се отскубна.Страстните ти целувки не ме караха да се побърквам,а ме отчуждаваха от теб.Преди не правехме секс,а любов.Сливахме се,отдавахме се,копнеехме се.Дългите ни разговори се превъръщаха в отчаяно продължителни скандали,създадени без причина.Споделях ти все по-малко.Не исках да ме опознаваш повече.Не исках да ти разкривам душата си.Търсех те по-навик.Сякаш не можех да си представя да не ти се обадя или да не звънна на звънеца ти.Питах те ‘’как си?’’,не защото ме интересуваше,просто нямаше друга тема за която можехме да говорим.Знаех за теб.Бе изключителен.Вероятно бе мечтата на всяка като мен,преди да те имам.Мечта,която аз си пожелах.Перфектната любов.Сигурна до болка в себе си,уверена,блестяща.Любов,която изглежда никога нямаше да си иде.Но уви !Цялата идеология ми беше писнала.Графикът,срещите,плановете...

Продължавах да мълча.Накрая те погледнах.Между нас имаше огромна пропаст,която не би могла да се запълни.Пропаст,която ни разделяше завинаги.Ти все още чакаше своя отговор.’’Не’’ процепи тишината,после си тръгнах...